ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 423
Възпитание с добродетели

Трудно е да пишеш за хора, които си обичал от цялото си сърце!
Нищо, че ги нямa  -  няма ги само физически! Те  са тук с духа си.
Дори, да не ги виждаш, те са до теб със своята любов!

Често говоря с баща си и се съветвам, независимо, че го няма, вече двайсет и една години, а синът ми продължава да търси всичко негово, за да остане и то с нас, както той, и духът му!  
Беше човек с изключителна воля, с удивителна физическа и духовна красота! Такива като него се раждат рядко и се сочат с пръст от нас,  останалите - за пример, който всеки трябва да достигне, ако може! Притежаваше естествено и възпитано чувство за достойнство и доблест! Носеше морала постоянно със себе си!
Беше удивителен човек!  Притежаваше разностранни интереси. Обичаше историята, още повече, че тя е била една от основните учебни дисциплини във ВНВУ.
Във Военното Училище не са приемани кандидати на случаен принцип като в университетите, а след щателни изследвания и изпити, дори от психолози, защото ръководните кадри на българската войска са възпитавани, за да са сред елита на обществото и държавата.
Приет като юнкер с отличието от педагогическата гимназия и чрез своите умствени, и физически данни, след четири години завършва военното училище като първенец на 55-ти Тракийски випуск. След няколко години служба продължава подготовката си в Генералщабната академия. Конкуренцията сред кандидатите е огромна. Показателен е примерът, с някои от съучениците му, не успели при кандидатстването си във ВНВУ, по-късно се развиват във високообразовани и ерудирани хора, в други области на живота.
Успешно използва таланта си на поет и есеист. Пише стихове и статии, свързани с историята на България и Македония. 

Гражданите го познаваха като човек, който се беше нагърбил да носи, като че ли сам, морала на обществото, морала на всички! Питал съм се и, защо властта се страхуваше от него – та, той беше  добър и състрадателен, отзивчив човек!   
„Бояха се от него, както човек се бои от светиня, до която не е достоен да се докосне, защото, не победа на кръв трябва Господу, а победа на дух! “ -  пише  
Н. Райнов, като че ли, за него. 
Изселват семейството в Ловеч и му дават работата, която те трябваше да вършат, защото бяха неграмотни, а, не той! Години по-късно осъзнах, че между тези, които безпричинно му бяха наложили ограничения, за участие в живота и него, съществуваше разлика, не само от интелектуално и духовно естество, а и от чисто човешко, а то обиждаше, и респектираше!
Беше носител на всичко добро и ценностно, а със своето поведение  определяше стандарта на човешкия морал, и гражданското възпитание! Духът му стоеше над града и всички го виждаха, и чувстваха. Носеше постоянно и пазеше ревниво достойнството си, и самочувствието си за превъзходство!
Помниш ли баща си с пелерината, ме питаха по-възрастни?
Нямаше как да го помня, по това време съм се родил. 
Нищо не знаеш! Онемяваха след него, като минеше по улицата. Млад, умен, красив и елегантен, а след него жени и мъже се обръщаха, със завист, и възхищение! 
Това възпитава, си мислех по-късно, вече възрастен, защото показва увереността на самоизградилия се човек! Прави горди и другите, че и те са хора! 
Естествено демонстрираното превъзходство, определя, след 35-та година, живота му до края – на човек, който обижда с присъствието си, мачка и травмира духа на нямащите възможност да достигнат неговото съвършенство.   
С годините, отношенията се успокоиха и хората остаряха, а старостта носи ум от натрупания опит. Разбраха, както казва Гьоте, че разумът и красотата са привилегия на малцина, и те водят останалите. Оставиха го на мира, след като изкара живота си, зиме и лете, по каменните кариери край града! И това беше признанието на властта за стойността му на човек, защото го направи мъченик, като светците! 
Роден е на 08 август 1912 година, при баща и майка, дошли с родителите си от планинското Ново село, след кървавото потушаване на въстанието там, заедно с други оцелели. 
Пиша спомена за него, защото трябва да се помни любовта на подчинените и уважението на съгражданите му, както и човешкият му подвиг, защото той работи, чукайки камъни цял живот по кариерите, около града - толкова дълго, колкото никой, от временната власт, не изкара на топло в кабинета си и, защото, никого не обвини, и не прокле!  Умря с обичта си към внуците си, към България и Македония. Изминаха 105 години от рождението и 21 години от смъртта му.  Светла му памет!   
„Честит е този, който волно може предците да си спомня, да разказва възторжено за тяхното величие и подвизи “… пише Гьоте.    С обич!       
мп