Никой не иска да старее!
И природата не дава, по-точно, програмирано не позволява.
Затова и аз като всички се боря с нагласата си да старея по-бавно и достойно. Не ме плаши смъртта, просто вървя по пътя си към нея като, толкова много обичани хора, които си отидоха тихо и спокойно! Бяха изживели живота си съзнателно и пълноценно, и е невъзможно да не взема пример от тях! Не от един, от всички.

Смущава ме, обаче, че животът е пределно кратък, а усилията ми - ще са напразни. Безсмислени, дори.
Човек бавно добива опит, трудно постига съгласие с проблемите си и плахо се доближава до постъпите към мъдростта, и когато се приготви да я сграбчи, за да я дари на деца и внуци, за да е в полза на всички, следващи го по петите, изведнъж, дори - не разбира, че му е дошло времето, и че трябва да изчезва.
Дали, тази постоянна липса на оптимална употреба на завоюваните, с толкова труд и мъка  опит и знания, не е причината, която  вечно ни дърпа назад и като общество, която ни кара, непрекъснато да воюваме и със сила да постигаме опита? Не разбирам поведението на човека, но интуитивно усещам, че човешкото трудно се достига и лесно се губи! За миг - като живота.

Има значение, разбира се, как и къде си го изживял.
Градът осигурява непрестанно надпрепускане с времето и със себеподобните. Мъчиш се да опознаеш себе си, но и хилядите, които срещаш или задминаваш, обладан и унесен към целта да се наложиш, без значение, как и с какво, над другите! Летиш в небесата на измамата, която сам си измислил и изведнъж, неусетно и подло – краят ти настъпва!
Животът на село те учи да разбираш и природата, и него, затова – там, сред нея, уморен и отруден, не бързаш. Живееш еднообразно, макар и по-бавно, но, пак умираш изведнъж - вече предал и знанието, и опита си.

Едни се мъчат сами, други – правят комбини, едни – с ум и достойнство, други с коварство и подлост, но и едните, и другите, когато им дойде времето, с богатството или с бедността си отиват на едно и също място – забравяйки, и ума, и опита си, а някои, и глупостта. Тях,  никой не иска да ползва, а  следващите, винаги започват отначало.  Единствено, приемат глупостта и тръгват в живота с нея.  

Може би, става дума за оня, странен параграф - двайсет и две.
Странен параграф и още по-странен кръговрат!
мп