Салвадор Дали

Стар е, всички знаят, че е много стар, но, защо е тъй неприветлив, мълчалив и сив? Заради старостта си ли има, толкова уморен вид?
Заради мръсотията си или заради безхаберието на придошлите?
Та те, само, засилваха тягостното впечатление.
Или заради нечистотията му - нали, улиците се мият - само през късната пролет и есен от дъждовете, а тротоарите често издават звуци и пръскат, стъпвайки върху някоя плоча, която крие изненада от мръсна и лепкава кал, останала под тях.
Да не би да е, заради това, че малцина от жителите му се къпят, поне - веднъж на ден, а повечето разнасят вонята си по улиците и кафенета, по обществени и държавни учреждения.
Може би е, заради това, че жителите му упорито налагат хаоса в главите си и на него, движат се без правила, убивайки се, пречейки си, бутайки се, подобно на мравуняка, но това, не им прави впечатление и продължават, сякаш - нямат разум. А в мравуняка, няма катастрофи, нито боеве, нито обиди и е много лесно да вземат пример от него, за да създадат свой ред. Обикновен и елементарен ред!
Едни бързаха и се дразнеха от мудните, за които улицата беше място за разходка, и по-важното – беше място, където можеха да се покажат. Други се влачеха, тътреха краката си, дори, говореха високо и жестикулираха, без значение, къде се намираха – навън или в някое от безбройните кафенета, или ресторанти. Бяха шумни, викаха, вместо, нормално да говорят – искаха да бъдат забелязани, дори, с простащината си. Така времето им, прекарано на обществени места, се удължаваше и сливаше деня с нощта. Нямаха други занимания, а улицата, с вечното си неспокойствие се беше превърнала в истинския им дом. Не бързаха, нямаше, като че ли и къде да отидат.

Никой не знаеше, с какво живееха – нито улицата, нито властта им плащаха. Но като се замисли човек, можеше ли да бъде уверен?
Не всички бяха безделници, но обществото, не се интересуваше - бяха му безразлични! Беше толкова апатично, че единственото му занятие, като че ли, беше да се усъвършенства в безразличието и апатията към жителите си!

Обличаха се безвкусно и затова правеха впечатление тия, чиито дрехи бяха внимателно подбрани с вкус и в хармония с модното. Повечето се навличаха в специфичните спортни дрехи, предназначени и удобни за целите на спорта, но изглеждаха смешни в претенциозната градска среда. Дори, си позволяваха да се появяват, облечени с тях и на телевизионните екрани. Носеха спортни обувки, сякаш, бяха в залите или на стадиона, но обуваха и екстравагантни, и скъпи обувки като изглеждаха, още по-смешни.

Никой от тях, не спортуваше сериозно, нищо, че се обличаха така. Из парковете, все пак, тичаха разни, повечето от които бяха чужденци, работещи в града. Имаше и единици заблудени, които бяха запазили отговорното си чувство към фигурата и здравето си. Мнозинството се беше изоставило - точно, както държавата с нейното нехайство беше изоставила децата и възрастните.  
И те бяха като дърветата в града, и тия в парковете – изоставени и самотни. Някои измираха бързо - малко, след засаждането им, а старите, свикнали с безхаберието на хората, макар и трудно се крепяха. Цветя, градът не беше виждал от десетилетия – нямаше, кой да им дава вода да пият, дори! А се смятаха за разумни!
Дори и къщите, изглежда, им бяха чужди! Дори и те, не бяха в хармония, една с друга, и като че ли, все по ярко наподобяваха на обитателите си.

Градът беше добил мъртвешки образ, изглеждаше на град, населен не от хора, а от завоеватели, от агресори, които го бяха покорили, за да го използват до край, но без да се грижат за него, а той се беше примирил! За него и жителите му се грижеха, както се грижеха за съседа или за падналия.

Чудни хора, умиращ и изоставен град – сив като всеки от тях, но мълчалив - беше  дотегнало да плаче и да се моли.
А, аз обичам този град!
Да ми се чуди човек!  
мп