От много време насам, не знам откога, се вслушвам в града.
Искам да чуя, рано сутрин, гласа на някое птиче.
Пойно птиче!
Преди години, утрините запяваха с изгряването  на слънцето.
Днес, чувам само тракането на свраки и грозното грачене на гарги.
Къде изчезна песента на синигерчето и славея!
Дали, животът, в който изпаднахме, не промени и тях, дали, не ги прогони,
както изгони децата ни!
Градът умира без песен!
Дали, знаете!
Дали, ви интересува!
Sine qua non! … без което, не може!
*
Moят град заприлича на умряла песен, отлетяла с вековете, песен, пята от други.
Te пееха с него тогава, обичаха го, мечтаеха, имаха го!

Градът се промени и стана чужд за следващите, а те, като че ли, бяха глухи и слепи – не виждаха, само, сръчно го ядяха, кой, както може.
Заглъхна песента, изчезнаха и птиците, замлъкна плача на децата.

Умряла песен е моят град!
Днес, никой не можеше да си я спомни – нито мелодията, нито другото, никой,
нищо не помнеше.
И градът, дори!
И той се изостави, опустя, изпустя, омършавя, потъна. Умря радостта, прекъсна се смеха. Хората огладняха за обич, но - кой да им я даде? Нямаше и кого да попитат.
И градът мълчеше, не искаше да говори.

Бедните малки, нови човечета - заживяха скотски....
Нужна им бе песен и нейния звън! Но, не се сещаха за града, не предполагаха, дори, че само - той би могъл да им я даде. А той ги чакаше, чакаше ги да се обърнат към него за помощ. Те, обаче, нищо не искаха, нищо и не даваха, сякаш, не бяха негови жители, а само временно пребиваващи.
Отвърна се и реши да чака – други хора, други времена. Опитът му го бе научил, че след поколения буболечки, идваха хора. С тях щеше да приказва, щеше да играе, щеше да е весел и щастлив, от зори до зори. Отново, щеше да запее, радостен и освободен от тъпанари.

Това бяха вашите деца, хора от скъдната утайка!
Това са децата на безплодието и червената страст.
Това са децата – кървави капки по вашата гноясала съвест, мръсни изцедъци на разложена душа ... и дрипи, покриващи душите.
Страшни рани цъфтят и капе черна, воняща кръв. И звезди падат, една по една ... 
”Градът” /  Н. Райнов
мп  / септември 2013