Трудно е да пишеш за хора, които си обичал от цялото си сърце! Нищо, че ги няма…. няма ги само физически! Те са винаги с духа си до нас, дори да не искаш - те са до теб със своята любов! Учудващо е човешкото съществуване! Още преди 2500 години, идеята за духовното прераждане и кръговрата на човешката душа се пръква в главата на гениалния философ и математик Питагор. Сигурно има зрънце истина, защото често говоря с баща си и се съветвам, независимо, че го няма вече двайсет години, а синът ми продължава да търси негови неща, за да останат с нас, както духът му.

Беше човек с изключителна воля, с удивителна физическа и духовна красота! Такива като него се раждат рядко и се сочат с пръст от нас,  останалите - за пример, който всеки трябва да достигне, ако може! Притежаваше естествено и възпитано чувство за достойнство и доблест  -  говоря, сякаш това се научава. Той си ги е носил от утробата и ги пазеше до смъртта си!

Беше удивителен човек! Носеше морала постоянно със себе си! Притежаваше изключителна памет, услужлива до края на дните му. Беше потискащо за нас децата, защото помнеше и познаваше факти, и събития от историята на града, държавата, и света в подробности, и изискваше същото от нас. Притежаваше разностранни интереси, но историята беше винаги водеща. Обичаше я, още повече, че тя е била една от основните учебни дисциплини във ВНВВУ. Във военното училище не са приемали кандидати на случаен принцип, а след щателни изследвания и изпити, дори от психолози, защото ръководните кадри на българската войска са възпитавани, за да са сред елита на обществото и държавата. Приет като юнкер с отличието от педагогическата гимназия в Ловеч и чрез своите данни, след четири години завършва военното училище като първенец на 55-ти Тракийски випуск, а след няколко години служба продължава подготовката си в Генералщабната академия. Конкуренцията сред кандидатите е огромна. Показателен е примерът с някои от съучениците му, не успели там, по-късно се развиват във високообразовани и ерудирани хора, в други области на живота.

Успешно използва и таланта си на поет, и есеист. Пише стихове и статии, свързани с историята ни, за  Македония, която обича с цялото си сърце и душа, за Ловеч. Гражданите го познаваха като човек, който се беше нагърбил да носи сам, като че ли, морала на всички! Безукорно възпитан, изправен като струна!

Един ден, вероятно е било събота или неделя, когато се връщах в Ловеч, за да ги видя – на улицата срещнах мой братовчед и с него, непознат за мен, възрастен човек.

Знаете ли, какъв велик човек е баща ви? Смутено отговорих, че знам, а откъде непознатият знаеше, не попитах. Да, но аз го виждам с очите на син, който го обича и не го идеализира до такава степен! Случката се е запечатала в съзнанието ми.

Питал съм се, защо някои се страхуваха от него – та, той беше един добър човек!  

„Бояха се от него, както човек се бои от светиня, до която не е достоен да се докосне, защото не победа на кръв трябва Господу, а победа на дух! “ -  пише  Николай Райнов, като че ли за такива, като него.

Години по-късно осъзнах, че между тези, които безпричинно му наложиха ограниченията за участие в живота и него, съществуваше разлика от интелектуално и духовно естество, а и от чисто  човешко като това, очевидно обиждаше и респектираше! Баща ми бе носител на всичко добро и ценностно, а със своето поведение определяше стандарта на човешкия морал и гражданското възпитание! Духът му стоеше над града и всички го виждаха, и чувстваха,  дори - над съучениците ми, и затова, може би, ме наричаха, а и продължават да ме наричат с презимето ми, а не с фамилията! Така, безпрекословно определяха принадлежността ми към него! Носеше и пазеше достойнството, и самочувствието си за превъзходство, ревниво, постоянно, и навсякъде!

Помниш ли баща си с пелерината, ме питаха по-възрастни? Нямаше, как да го помня, по това време съм се родил. Нищо, не знаеш!
Онемяваха след него, като минеше по улицата. Млад, умен, красив и елегантен, а след него жени и мъже се обръщаха със завист, и възхищение! Това възпитава, си мислех по-късно, вече възрастен, защото показва увереността на самореализиралия се човек! Прави горди и другите, че и те са хора!

Естествено, демонстрираното превъзходство, определя живота му след 33-та му година до края –  на човек, който непрестанно пречи, дразни и обижда с присъствието си, мачка и травмира духа, на нямащите възможност да достигнат нивото на човешкото съвършенство. С годините се успокоиха и отношенията, и хората остаряха, а старостта носи ум от натрупания опит и разбраха, както казва Гьоте, че разума и красотата са привилегия на малцина, и те водят останалите! Оставиха го на мира, след като изкара живота си по кариерите край града! И това беше грешката на властта, защото го направи мъченик, като светците!

Не го помните - това е естествено, защото е минало времето на половин век, че и повече.

Роден е на 08.08.1912 година на село, при баща и майка, дошли с родителите си край Ловеч от планинското Ново село, след кървавото потушаване на въстанието там, заедно с други оцелели. Умните и трудолюбиви планинци се заселили сред полето, и станали земеделци!

Четирима братя са, с различни образования – най-възрастният беше начален учител и докато учи децата от селото, създава читалището, а най-малкият е основател на първите български военни структури на парашутистите-десантчици. След това, става един от най-известните български хидрогеолози. Работи в екипа на кмета на София  инж. Иванов, за да доведат сладката рилска вода до града.

Връщането на българската войска от Македония започва, когато България обявява война на доскорошния си съюзник,  а  ротата от 34-ти  Ловчански полк, под командата на капитан Петков, попада под интензивния артилерийски огън, на също изтеглящите се немски войски и само предвидливостта, и съобразителността на командира й предотвратяват жертвите. Вървейки нощем с пълното си снаряжение, преминавайки през пълноводния Вардар, ротата пехотинци попада в засада на партизански отряд, от безкомпромисните срещу българите сръбски партизани. Ротата е строена и партизанският командир изисква ротният  да излезе от строя, скрит от войниците - две крачки напред. Всички очакват незабавен разстрел! Достойнството проговаря и той излиза. 

Вие сте капитан Петков! Знаем за вашето поведение и действия на територията на Македония. За мен е чест да се запозная с вас, господин капитан! Вие и хората ви сте свободни.
Изключението е факт - партизанският командир на сръбско-македонския отряд благодари на капитана за хуманното му поведение и воинска доблест, по време на службата му на територията на Македония! Преразказвам случилото се по думите на преки участници в него, тъй като той не говореше за това. Носител е на орден за храброст, защото успява да преведе, през вече агресивната неприятелска среда, триста млади българи, вашите бащи и дядовци, за да сте и вие живи на този свят!  Този почтен човек, военен и поет!

Дарих идеята си за покриване на пешеходния мост, за да се слави името му, въпреки, че ако беше жив, щеше да направи всичко възможно, това да не се случи – от скромност.

Моля, гражданите, след като се изгради това интелектуално съоръжение, да поставят барелефа му, за да се помни духа и любовта на подчинените му към него, както и човешкият му подвиг, защото той работи на кариерите до града, толкова дълго, колкото никой от временната власт не изкара на топло в кабинета си и защото, никого не обвини и не прокле!

Умря с обичта си към внуците, към България и Македония! Беше пример за човек, обичащ другите! Хората разбираха и чувстваха това по поведението му, от отношението към тях. Готов бе да отстъпи или да помогне на всеки и го правеше с цялата си доброта. Разчитаха на неговия съвет, на помощта му. Изолиран от обществения живот, той се реализира като помагаше.

„Моралният закон не изразява нищо друго, освен автономия на чистия разум, тоест на свободата“  –  пише   Фридрих   Шилер  в „ Естетика“ / съст. проф. И. Паси, пр. В. Топузова /.  Днес, когато пиша тези редове осъзнавам, че през целият си живот, той е триумфирал над природата чрез моралната си свобода и е бил истински свободен, защото  беше носител на идеалната, според Шилер, духовна свобода, извън ограниченията!  Наложилите ги се притесняваха! А преди войната и участието на България в нея е бил, едва 30 годишен!

Обичах класната си Тотева, не само защото беше отличен, превъзходен преподавател по история, но и защото се държеше човешки с мен, а особено привлекателно за юношеската ми душа беше, че тя показваше своето професионално уважение към колегата си, нищо, че беше партиен секретар на гимназията. Днес оценявам, че той беше и истински историк, защото не лъжеше, и се гордееше с всичко българско.  

Светла им памет! Написах това, което обещах, въпреки, че ми беше трудно – не от друго, а заради влагата, която напираше, от време-навреме, в очите ми … здрасти, татко!

„Честит е този, който волно може   
предците да си спомня, да разказва възторжено
за тяхното величие и подвизи “ - пише Гьоте, Съчинения, 1787 г. 

На 31 юли 2016 година се навършват 20 години от смъртта му.
Днес – двадесет и четири!
С обич!
Поклон пред светлата му памет!
мп