1.   ЗАД   ИДИЛИЯТА


  Вирнал крака на бюрото Ерик разсеяно разглеждаше зелена  папка, представляваща миналогодишния баланс, за да направи разчет за тази година. Пресегна се за чашата си и отпи  от ябълковия сок, но вместо да преглътне кихна и измокри всичко. 
 - Значи за забавления могат да измислят дивотии, ама за работа -  не! - ядосан захвърли папката и свали краката си на земята. " И по-добре" - добави на ум. 
   Очите му  се спряха на картата, залепена на отсрещната стена. Карта на голям остров с почти кръгла форма, насред море. Там където преди се бе издигала планината Алкан, заградена от  степите на источен Махамор, падината  Асина, низината Муртил и много по- високата планина Артамаг, сега имаше остров, в центъра на който си стъчеше самият Алкан, но кух, понеже бе техния град - Еаритай.  За три месеца бяха го прочистили от заплахите, след което Балиш го назначи за Кмет и изчезна, понеже имал по-важна работа. Трябвало да намери някакви пресечни точки на енергийни линии и други такива, обяснения,  от които Ерик неразбра почти нищо, не му беше и работа да разбира.  Витеците, останали  "за цвят"  в крепостта един по един се разселиха по острова под открито небе и  всеки се захвана с това,  от което разбираше най-добре, или с онова,  което преди си бе мечтал да прави. 
 Така за три години острова, наречен  Майя,  бе облагороден напълно и всеки си живееше живота както намери за добре. А неговата работа като кмет на Еаритай и управител на Майя по нищо не се различаваше от тази на Ластир, в един друг живот и друго време.  Като патрон на еаритайците работата му беше с косъм по-интересна, повече прилягаше на някой като Каран и Брук, но не и за него: " Дърветата нещо са болнави, ела да видиш"; " Убеди жена ми, че не съм пиян, не ме пуска в къщи";  " Приятелката ми ме заряза, убеди я да се върне"...Ден след ден дреболии, за които можеха и сами да се погрижат, но беше по-лесно друг да се черви вместо тях. Но това навярно се дължеше на факта, че общо жителите на острова бяха малко повече от пет хиляди души и всички се познаваха по между си, общия им брой би запълнил някое малко селце отпреди войната. 
 Всъщност така беше по-добре, по-малко хора, по-малки проблеми. 
  Излезе от кабинета и погледна към тримата витеци, чакащи да ги приеме. Дрехите му бяха красноречиво заявление, че трябва да поизчакат малко.  
 Пренесе се до вкъщи и се преоблече набързо, хвърляйки изпръсканите със сок през една дупка в банята. От там попадаха право в  Чистилнята, нещо като кутия, която щеше дори да ги изглади и сгъне, след което по лента щяха да отидат право в гардероба. Строителите бяха помислили за всичко, превръщайки живота му в скука, от която нямаше измъкване. В старанието си да изпълнят условията всеки да се чуства като у дома си бяха предрешили бъдещето, без да искат.  Не всичко видяно в Олеум бе споделено. Някои неща по-добре да си останеха тайна, за доброто на всички. 
 Пренесе се обратно и кимна с подканваща усмивка към тримата нуждаещи се от ненеобходима помощ. 
 - Аз съм първи! - изръмжа  Суртар и мина пред Олгдар и Атал. - Виж сега, пратих кораб към Буран, но още не съм получил вест от хората, а времето се влошава. Стоката ще се развали, ако не я доставят навреме.
 Ерик го изгледа навъсен. Все още беше рано за кораби. Улан и Селена бяха определили края на пролетта за начало на корабоплаването.  Бурите все още бяха не само чести, а и опасни. 
 - Стоката! - Ерик погледна витека право в очите. - Как можеш да пратиш Хората в това време да прекосяват морето. 
 - Няма да умрат! - заяви Суртар. - Но стоката... Губя ресурси и средства, неможе така. 
- Ако и един падне във водата - изръмжа Ерик с възмущение - ще те овържа целия във вериги и ще те пратя нагости на Омфрит!  Ясен ли съм!?
  Суртар заотсъпва назад с кимане и побърза да изчезне от очите на тергалана. 
 Ерик насочи вниманието си към останалите двама, които се спогледаха въпросително. 
 - Казвайте. - подкани ги кмета с усмивка. Гневът му бе насочен към предния, нямаше смисъл и те да го отнасят.  
 - Амии...- Олгдар се почеса по тила и сви рамене - Нещо поливачките са се задръстили, но сега се сетих, как да ги подобря. Довиждане. - усмихна се и изчезна обвит в бяла светлина. 
 Третият витек въздъхна и поклати глава. 
 - Пълни глупости. - измърмори и добави към Ерик. - От подземните етажи се носи някаква невъобразима воня. Днес сутринта със Деймар ходихме до помпите да сменим няколко болта, но не ни се слизаше по-надолу. 
 - Там неживее никой, нали? - попита  Ерик. -Сигурно заради това мирише. - опита се да даде обяснение. 
 - Вентилацията е добре, не е от нея. - сви рамене Атал. - Можем да проверим. 
 - Стой си на задника! - тросна се Ерик.  Одавна никой не живееше в подземните етажи, откакто Ноща мина всъщност. И рядко някой слизаше там, само ако се налагаше ремонт по някоя от системите. - Ще проверя сам. 
 - До скоро. - усмихна се с облекчение Атал, че няма да му се налага пак да ходи там. 
 Останал сам Ерик седна на най-близкия стол и изпуфтя. Най-после нещо по-различно от обикновенното. 
 Стана и бяла светлина бликна от очите му, обви го и се стопи заедно с него. 
 В подземните коридири бе чисто и светло, поддържаха ги въпреки, че бяха необитаеми.  Огледа се и пое наляво пазпращайки лъчи Въздух за да разбере, ако имаше някой.  И наистина миришеше отвратително на нещо гнило и разлагащо се, сладко-гадна миризма го стисна за гърлото, а един от лъчите спря. Прекъсна останалите и последва него с бързи качки. Представи си как някое хлапе си забравя сандвича заради припрените си родители или презапасен с месо апофиец зарязва полвината,  понеже неможе да го събере в раницата. 
 Зави надясно и спря като посечен. Пред него в голяма локва съсирена кръв лежаха две тела, а отделените от телата глави бяха почти до краката му.  Два големи плъха си плюха на петите щом го усетиха.
 Тергалана усети студена пот да го облива като душ и потрепери от студ. 
 - Какво...?  - прошепна с пресъхнало гърло. Неможеше да отмести очи от полуразложените трупове. Ужас и гняв се смесиха в очите му и той сведе глава. - След всичко..- усети нещо да се свива в него, тежко и болезнено.  
 Нямаше време за плач! Прекрачи труповете и се превъна в същество от бяла светлина. Светещи сини очи се взяха напред през коридора . Някъде там се криеше някой, някъде там някой бе нарушил правилата му, някой  бе посмял да убие. 
 - Я чакай! - тергалана върна обикновенния си образ. Само глупак би го предизвикал по такъв начин. Значи, който и да го бе сторил не го познаваше. А кой непознаваше стражите? 
 Наведе се, вдигна двете окървавени глави и изчезна с тях. Трябваше му повече информация, която се надяваше да намери в тях. Тъгата и яростта нямаше да помогнат с нищо. Истина се търсеше с трезв ум.
  

Небето бе ясно и безоблачно, а вълните с тих шепот лижеха брега и отстъпваха правейки път на следващите.  Седнала на пясъка тъмнокосата жена се взираше към хоризонта с едва доловима усмивка, а вълните миеха босите й крака. 
 Една ръка внимателно легна на рамото й и тя сложи своята върху нея без да се обръща. 
 - За какво мислиш? - попита познат й отлично глас и чернобрад  мъж седна до нея. 
 - За каквото и ти. - отвърна му тихо със сладък глас и преметна косата си назад. Сиви очи срещнаха черни. 
 Мъжът я изгледа подозрително.  Изглеждаше крехка в ефирната бяла рокля, но под тази външност се криеше нещо съвсем друго. Трябваше да внимава. 
 - Нима? - изсмя се насила. 
 - По стечение на обстоятелствата са ми подопечни точно тези, които ти смяташ да ползваш. - каза му тя тихо, но студено. - Пощаден си само защото точно те се застъпиха за теб. Но стоейки си тук, гледайки празния хоризонт, си представям какво има там, отвъд.  И се сещам какво има зад гърба ми. Освен това...-тя се навъси  - няма да допусна да ме обиждат! 
 - Затова имаш мен. - усмихна й се той. - Ти искаш мъст, аз искам власт. Не сме ли еднакви? - разсмя се иронично накрая.  - Ще си стиснем ли ръцете? - подаде своята. 
 Тя погледна ръката, а после лицето му, изкривено от ирония. Замисли се за миг и стисна подадената ръка. Очите й светаха в сиво и два лъча излетяха от тях и се забиха в челото на Сатуам.  Последният оцелял демон нададе вик от болка, но тук на самотния бряг нямаше кой да го чуе. 
 Зенда се изправи и изтърси пясъка от роклята си. Беше го изпепелила, но преди това изтегли всичката информация от ума му. Можеше да й потрябва.  
 - Тъпанар! - разрита праха и си тръгна с бързи крачки.