В парка, винаги е шарено – много деца, малки и големи, много възрастни, с най-различни, с безкрайно различни лица. Като в останалия град. Само, досадниците са по-ярки, защото се стремят да се наложат, да ти се натрапят, дори!

И днес бях там.

Около северната голяма поляна, отворена към планината, продължава ремонта – ще асфалтират алеите, които я стискат и не позволяват да се слее с останалите части на самоосигуряващия  се като Бистришкото бранище парк. И с планината.

Ремонтните работи приличат, на който и да е ремонт в града – бавни, мудни и с дълги почивки, а на всичкото отгоре и строго фиксирани в дребнавостта си!

Знаете ли, кога е крайния срок на ремонта? – питам едно младо момче, клекнало като арабин пред дюкяна си.

Не знам, не ме питай, аз правя палачинки!

Вярно – пропуснах. Той прави палачинки, на десет метра от ремонта и не би могъл да знае. От къде ще знае, та това, не го интересува - потокът от посетителите на пространството, не бяха и няма да са негови клиенти.

Разбира се, не може и няма как да не прилича на останалия народ, млад, стар, тъп или учен – и той като всички, не се интересуваше от нищо друго, освен, от палачинките!

Болестно състояние е, може би!?

Мисля, а и по-вероятно е - апатията да не е болест, а обикновена манипулация срещу гражданската ни отговорност, срещу обичта и любовта ни към всичко бащино и родно, към неповторимото другаде и скъпоценно, което щупурка около нас! Тя упорито се насажда сред неангажираните и все още, непорасли деца и юноши, пред очите на родители, на учители, и пред основния възпитател – индиферентното, змийски заспалото, общество!
Свободата, пише Волтер, налага най-страшните окови - тези на личната отговорност!
мп