Парадоксално несхватлива е младостта!
Не знае и не познава живота, и не разсъждава за него. Дори, за своя.
Младостта счита, само, че се познава.
Не знае, обаче, че Създателят е създал, в края на хилядолетните си експерименти, индивид, който притежава тленността на материалното тяло, но и безсмъртен дух!!
Интересно е решението му да създаде материя с ограничен срок на живот и годност - като вложи в нея и безсмъртие! Нали!?
Материята се изгубва и изчезва, превръща се в нематериална субстанция, а безсмъртието – остава и се препредава от изчезналия жив на друг, реално жив, човек или същество.
За живият свят е важен фактът - какво оставяш, оставяш ли нещо, изобщо, след като материята те изостави? Като, какво ще оставиш на следващите, не зависи от това, какво и колко си изял, а, какво е създал духът ти за добруването му!
Човекът е формулиран така, че е задължен да работи, преди всичко останало - за интелектуалната си репутация, независимо, как е успял да поддържа тялото, в което се е заселил, живял и се е развивал духът му. Създаден е така, без да знае, че духът му е безсмъртен и че отлита нейде, както съм разсъждавал и преди, включвайки се в могъщия интелектуален поток, който обединява милиардите малки и по-едри духовни вкладове на хората-творци /ескиз 202 и не само/. Така е, откакто човекът е започнал да мисли, разсъждава и твори. Така е, откакто се е родило и въображението му, с което непрекъснато ще се обогатяват и ще го прави през целия си, твърде кратък, живот. Духът на младостта е създаден, непрекъснато да се учи, да се променя, да се изменя, подчинен на също, не по-малко изменчивото си въображение, но и на средата, която го възпитава, и принуждава да се променя. Дори, като го коригира.
Ще се нуждае и ще оценява, какво е успял да вложи за краткото си присъствие, дишайки, един и същ, въздух с останалите, повечето от които - не оставят нищо.
Нищо от себе си – за другите!
*
Неграмотността на младостта не е порок. Дори, не е зла, както обикновено се мисли. Тя е забавна, особено забавна, за старостта!
Парадоксално е незнанието й. Духът й – също.
Рядко гледам телевизия, не само, заради безвкусието на излъчваните програми, създадени, сякаш, за малоумни. Вчера, очевидно, беше в края на едно предаване, пуснах звука и чух уникалните въпроси на едно момче към двама възрастни, големи с вклада си към културата на народа. Попитал, преди време, все още, живите тогава - журналистът П. Бочаров и актрисата Ст. Мутафова, как се чувстват на тази възраст, непосилна за преценка от неговите невръстни житейски представи. Въпросът и елементарността му предизвикаха размисъл. И в тях, и в мен.
Очевидно беше, че старостта е тежест. Дори, за момчето, което се прави на умен. Въпросът, обаче, беше непълен, заради незнанието му.
Двамата интервюирани замлъкнаха и не успяха да отговорят, както трябва, именно, заради учудването, че им се задава подобен въпрос. Осъзнаха, че непознаването на същността на старостта е дълбоко вкоренено и не отговаря на възможностите на съвременния човек. Материалното им тяло, естествено подчинено на заданието и постигането му, чрез експеримента от Създателя, ги изоставяше, и това им беше по-ясно, отколкото на невиждащите като него. Но, момчето не знаеше, а и откъде ще знае, че духът им, и днес, и утре ще е, все така, млад и жив! И не само техният! Създателят е вложил, в „бързо“ състаряващата се материя, своето безсмъртие и своя неумиращ дух.
Изненадани бяха, че някой ги пита - дали и духът им е толкова стар, колкото стари са те, очевидно, непознавайки простите истини, оставени, още със създаването на мислещите хора. Бяха учудени.
Това ме накара да напиша този ескиз, макар и не толкова материално стар като тях, чувствайки провокацията, и тормоза на младия си дух.
Може да не сте гледали предаването, може да не сте обърнали внимание на многословието на журналиста, нито на интелектуалните му претенции и квалификация, но съм убеден, че темата ще предизвика реакцията ви. Тя ще ви принуди да прецените това, което ще оставите на живия свят на хората и буболечките, и на всичката нежива природа.
Не се надценявайте, но, не се и подценявайте! И бъдете спокойни – времето, и светът след нас ще преценят заслугата на приноса или липсата му, за всеки.
мп