Трудно харесвам реализма като начин на творческо изразяване.
Не харесвам тъпото прерисуване и копиране на живия и динамичен живот, а и без това всеки вижда света около него различно и много рядко възприемането на творбата има близки оценки, които, обаче - никога не се покриват, защото всеки е различен по своему!
Като че ли, пред авторите стои задължението да го направят така, че да наподобят действителният свят по-пълно, до детайла, без да отчитат, че обектът, още в следващия миг е вече, напълно друг – променила се е душата му, с друга сила е и светлината, която пада върху него и сянката е станала по-бледа, а ако е мислещо човешко същество –  и физическото му състояние невидимо се е променило, малко са и творците, които прерисуват света на хората като изографисват и душата им.
А тя създава разликите между тях.  
При това, всеки на земята се смята за по-умен от другите, сравнен, дори – с близките си и вижда, и чувства нещата от живия свят по своему. Понякога и по-добре.
Така мисля.
*
Предпочитам да усещам прерисуваното въображение на мисълта на твореца, колкото и трудно да се чете. Неговата, а не моята, когато съм зрител.
В моята професия мисълта, която влагаме в творбите си е задължена да притежава, не само естетически качества, а и утилитарни, защото хората прекарват живота си с нея и в нея, без да съзнават - с нашата, с мисълта на всеки от нас, а тя е сбор от много знания и чувства, тайно преплетени със степените на въображение, което притежаваме и съзнателно отдаваме в полза.
*
Хората и властта възприемат архитектурата на града като даденост, все едно, че не си приличат по променливостта си. Приемат, че и те, и особено тя - не се променят, което е удивително и противоречи на лесно видимата истина.
Погледнете се, какви бяхме и какви станахме!
Грижим се за себе си и изглеждаме, все едно, че сме на трийсет, но грижим ли се за града - та, нали и той се променя, макар по-бавно и по-трудно -
особено, когато неуки управляват грижата!
мп