И моят дух като на повечето архитекти носи своето хипертрофирано самочувствие, но превъзходното и строго домашно възпитание, родовите добродетели и високата им нравственост, принудителното образование и самостоятелно добитата, и добавена култура, заедно с непрекъснато усъвършенстваната творческа интелигентност, ограничават неговите прояви в рамките на поведението и израза на напълно нормалния човек.

"Никога не съм имал вяра в съдбата, дори тогава, когато се преструваше, че сме в мир и сговор" – пише Сенека, и продължава така, че напълно се съгласявам с думите му, които сякаш описват съзнателния ми живот, естествено и видимо - без да съм достигал неговите висоти.
"Всички привилегии, които най-щедро се сипеха върху мен – пари, високо положение, влияние, аз поставях там, откъдето тя можеше да си ги прибере, без да ме засегне. Пазех се на голямо разстояние от нея и затова тя ме ограбваше, но не късаше от мен. Лошият късмет прекършва само оня, който се е подлъгал от добрия ... и който не се е надувал при повея на щастието, той няма да клюмне и при промяната му." / Сенека, Избрани диалози, прев. Анна Николова /.

Винаги съм спазвал и продължавам да спазвам поведението на само-изградилия се човек в неблагоприятната за неподатливия на влияние индивид, среда. Винаги – наблюдавайки и средата, и себе си, се стремях да опазвам независимостта на богатството, което всеки, притежаващ ум носи винаги със себе си. Внимателно, съсредоточено и аналитично. Бъркал съм с хора, доверявайки им се, но никога в професионалните ми ангажименти и решения.

От дете обичам литературата и се гордея с качествата на българския език. Не знам, защо нося тази слабост - вероятно е по наследство от баща ми, заради домашното възпитание или заради удоволствието от прочетеното. Четях много и записвах мислите – така бях научен, които са ми направили впечатление, това правя и днес. Записаните думи, обикновено – мъдри, ми позволяват да подкрепям и своите с надеждата, че ще подсилят техния разум и сила като съм абсолютно убеден, че са искрени, защото пиша за собствено удоволствие и не търся признание. Затова мога да спра и да публикувам, когато реша!

Гении като Ницше с право могат да кажат за творчеството си – "На немците дадох най-дълбокомислените книги, които те, изобщо, някога са притежавали. А това е основание да не разберат, нито една дума от тях".
И Вазов, и Кирил Христов мислят така, и кой ли, още не.Към моето скромно писмено творчество бих изразил, само и единствено, благодарност – че открих в него възможност да продължа да творя с други инструменти, в друга област, с други форми. Трябваше, разбира се, да заменя аудиторията и творческите цели на работата си, интелигентно и разумно да укротя амбицията и самочувствието си, без да знам, дали, ще сполуча в новото начинание. Беше ми ясно, че никой, работил цял живот като проектант не се беше занимавал, така активно и с писане.
Прецених, че и никой у нас преди не е писал поредица от подобни, критични предимно, ескизи, есета и фрагменти, свързани с живота на града, с неговата архитектура и гражданите му, с настоящето му политическо развитие и градоустройствено управление като професионално критикувах и предлагах решения за бъдещето му.
Искрено и скромно се надявам да са помогнали, поне на младите колеги с това, че са ги принудили да мислят самостоятелно, дори - различно, което не е било трудно, защото те са с различно мнение от нас по почти всички въпроси. Без града, защото не го познават още.
Не си позволих, нито да поучавам, нито да назидавам, както някои, твърде кухи колеги – заменили титлата на архитект пред името си с цяла върволица други.

Избраната форма на писмения ми израз – ескизът, може би, е най-близка до разговорната реч с непринудеността на контактите си, на жестовете, на мимиката и звуците й.
Прописах, тъй като корумпираната среда у нас ми отне правото да творя в професията, която упражнявах със самоотдаденост, със стръв, с доказан опит и принос в градоустройствената практика, дълги години.
В писането намерих друго творчество, което ме удовлетвори с изключителните си възможности и свобода, подобни на тези при проектирането, а и по-високи, дори. Насочих се към тази форма на писане по усет, защото е много жива и непрекъснато будна като четящия. С лекота се постига напрежение, острота и страст в драматичната й къса форма, изпълнена с интелектуален заряд и искреност, а с нейната музикалност, която е нужно да притежава, би могло да звучи и като музика, да се лее и да омайва за кратко, дори - да те упойва.

Сравнително късно, в зрелите си години, прочетох написаното от Ницше, който потвърждава, че фрагментът приближава споделяното до устната реч и му дава същата възможност за въздействие като тази на словото, със същата игра и сила, импровизация и близост до чувствата, и ума на четящия. Естествено, написаното трябва да е добро и стегнато, да се чете, все едно, че разговаряте, дори, че участвате активно в разговора и се чувствате непринудено свойски ... като homo rhetoricеus.

Накрая, искам да ви благодаря за търпението и отделеното време. Искам да  вярвам, че и вие подхранвате самочувствието, и професионалното си достойнство!
Пазете ги!
мп / 9 април 2016 г.