Разгъване на времето за града е нова тема и за мен.
Създадох си я.

Приемем ли хипотезата на физика Жан-Пиер Гарние Малет - за разгъване на времето, веднага се появява и въпросът – в каква степен и дали хората, и градовете им са двойници? Свързани величини ли са или търсенето на такава зависимост е безмислена? Хората като материя с нейните форми и градовете, като основни притежатели на духовното.
Възможно ли е това?
Не е ли по-вярно обратното?
*
Знаем, че градът е интелектуалната банка на човечеството, събираща човешкото познание чрез опита в материалните и духовните му форми. Натрупаното в хилядолетията е огромно и представлява отношението между материалните и духовните субстанции на човека, и на града, довели до тяхното израстване.
Така прието, очевидно, градът се оказва в друго времево измерение и аз съм убеден в това, независимо - хармонията с човешкото съществуване и дори, с проявата й в негова полза.
Ние сме двойници!
Нашият двойник е в друго измерение!
*
Ако коментирам, според възможностите си – нищо ново.
Още бащата на съвременната философия Питагор / v век п.н.е. / търси и намира тези пътища, за да обясни паралелния живот на тялото, с неговата материалност - и невидимия substratum на духа!
Ако човек се огледа, ще забележи много подобни успоредни състояния.
Едно от тях – е съжителството!
При него нещата изглеждат сложни и объркани, преплетени и усукани, с неясни граници и форми. Може би, единствено ясни са функциите и техния обхват - за града, за човека, а в повечето ситуации – и за двете страни.
Замисляме ли се, знаем ли или си обясняваме по свой начин раждането на града? Всички ние – и научените, и обикновените граждани.
Знаeм ли?
Той прилича изцяло на хората – по своето раждане, живот и смърт!
*
Днес обаче, съвременният град, все по-силно заприличва и на боговете - онези от митологиите на човека, по своето безсмъртие, по своята сила и мощ.
Градът си прилича с хората и по структурата на своите поколения – деца, родители, прародители, и по пластовете в градската си култура, и памет. И той като човека трупа своите знания, и опит - бавно и постепенно като понякога ги губи напълно - при война или природни бедствия, губи и жителите си. Това се случва, само с него, но не и с възкръстващия човек - с твореца, независимо, че и двамата имат, и носят памет, която се отлага с вековете в плановата му структура и пространствена композиция, в камъка и в книгите, в плочките и папирусите.

За изтриването на паметта на града най-често е виновен човека.
Тогава той е или сляп, или глух, или задръстен и неговите безрасъдни действия унищожават трупаната памет. Тогава градът заживява с нова маска, измамна, с неотговарящ на историята му образ – променен, понякога, до неузнаваемост.

Всяко съществуване се дължи на формата! – казва Боеций, но, как градът ще продължи да живее?
Питам се, как ще живее този променен град, загубил и образа, и душата си!? Загубил натрупаното знание и опит при дългото си съжителство с човека.
Това вече е друг град!
Къде се губи отпечатъка му, специфичността на духа му?
Къде изчезва предишното му лице?
Къде да ги търсят следващите хора?
И те ли са вече с изменени лица?

Аристотел учи, че “точката е първична по отношение на линията и е лесна за възприемане, линията – е първична по отношение на равнината, а тя - равнината, спрямо обема. Точката е граница на линията, тя – на равнината, а равнината – е страна на обема.”
При града е същото – човекът е точката, животът му е линията, а градът – обема, абстрактен и променлив. Неговата форма, мястото и времето, управлявани от човешкия разум са базисни за съществуването му, а тяхната предикация, вътрешната връзка и съответствието по между им, е несъмнена!
мп / 2014 г.